С една необходимост започва и свършва тоя живот – „Нужен съм някому!“ – крясък, смях над дърветата, проскърцващи от учудване или две прашни вадички по бръчкавите скули на времето – с това се подпира човекът, който върви изправен – а само това е човекът, дето пътя си пътува или къта в себе си надеждата за нов път…“ – такива думи се търкаляха зад тъмните му очила, а той вече беше се върнал назад.
Назад към началото на спускането от планината и една от първите срещи по пътя:
Има едно село. Сгушило се е сред пирамидите, по пътя за Рожен.
И в Карланово трябва да избереш – по пътя към манастира ли да продължиш или да хукнеш в прахоляка към Кашина.
В центъра на селото има пирамида от пясъчник – игла дето слънцето задиря. В този ден бях тръгнал към Кашина. Исках да получа – за себе си – отговор на въпроса защо точно там е сниман последният филм за Гоце. Но… когато стигнахме в Карланово – точно под иглата – изведнъж казах на шофьора: „Спираме!“.
Не знам защо. Слязох, отпих глътка вода от мраморната чешма и тогава… свирня се засвири. А аз тръгнах към музиката.
Засукваха две зурни звуците – и погледът ми, защо ли? – започна да търси кошница по земята и поклащаща се качулка над нея – но не, наша беше тая музика – присадена, ама наша, с голяма корона разлистена, и понеже наша беше, тъпанът набиваше натежали стъпала в земята, дето го е родила, а те-жестта тежест срещаше и като нова сила прииждаше обратно…
Разговориx се с хората и разбраx, че на този ден селото прави своя събор. И курбан бяха сторили. Докато музиката се заиграваше – вдигаше прахоляк сред пирамидите или се издигаше над тях, на слънцето да намигне – се запознаx с дядо Димитър. „Мице“ му викаха хората. Когато го помолиx да разкаже нещо за себе си, дядо Мице рече: „Шо да кажа. Думи. Минала сенкя поле…“.
Музиката се отдалечи, а разказът на осемдесет и осем годишния човек заситни след нея: „Шо да кажа… Яне Сандански 16-та година е бил тука… мойо баща и двама от Сугарево и еден от Враня тия му са били другаре на Яне Сандански. Кога е бил тука он е бил младеж – като тебе. Ти на колко си?.. А-а-а ти си бил стар. Он е бил младеж и с брадичка, и му викаа Старик. Тогава турците и гърците са биле тука, а българето… са как сме ние българето – един на друг… Яне горе е бил со четиристотине души…“ – пристъпвахмe бавно в прахоляка към мястото на курбана. Поспирахмe – както разказът на дядо Мице – а сетне отново пристъпяхмe…
И всяка нова крачка сякаш нямаше предистория, защото цялата история вече беше там, отново, цялата се раждаше и умираше в това оттласкване от земята, от този прах, дето ни е родил и този, в който ще се превърнем: „И сетне мойо баща като умре, не искаа да му даат два метра меркан да го покрием. Тва ле беше нашта България? Тва ле беше? Се съм молил и даже съм малко перишино… Тогава, кога умре цар Борис, тогава и мойо баща умре също. Даже аз тогава малко, като налютен бех тогава… Ей, момченцее, четирийсе и четвърта година, имах едно детенце – са живо е, в Пловдив – оттука кат ни юрнаа Седма Рилска дивизия от Станкето – на остров Тасос… Солун. Е-е-ей, аз не знаех, по-онам от това село не бех одил. Осем месеца. Жената не ме знае дека съм. Оттам сетне на Струмишкия фронт. А-айде клане брате… Докараа ни в Благоевград и като ни подбраа оттука – в Италия, на италиано-албанската граница. Ей чичко-о-о… Там да ни ядат кучетата. Ама благодара, пак дойдооме тука… Айде…“ – пътят продължаваше.
И ниe. Не знаех накъде води, ала далечният, но отчетлив ритъм на музиката ми помагаше да предложа рамото си на дядо Мице и да споделя с него… – какво?
„Деновето ми тежнеят. Годините не ми тежнеят. Деновето. От осемдесе и осем години съм. Тежнеят ми“. „А нощите?“ – попитах. „Нощите се ги обръщам. Оти бабичката ми почина. Самичка си съм…
Не знам как да кажа. Трийсе и три хиляди армени оставииме на Струмишкио фронт и в Унгария. И са одим с патерици. Голема пенсия имам. Четиресе и осем лева и педесе стотинки. Тежок е живото младежии… Ние в тия села още аз останах – от тия фронтоваците. И мойта – зорлем се напиням. А-а-а…“, отрони се въздишката, накъсана от потропването на бастуна – „Преди години наше село беше шеесе и шест кащи. Излеговаа по осем деца и маже от каща. Фред изтекнаа…“.
„Как го каза – „изтекнаа“?“ – попитах.
„Изтекнаа бе. И къщите и хората…
Додек стигнааме ние бе – фред се къцат в гърдите, а ние се къцаме с глава в ръката“…
Нови стъпки. Във времето – което, сега разбирах – наистина пристъпваше до мен, приело образа на този човек и на това бастунче, дето уж от дърво беше направено, ама от спомен за дърво – за растеж и цъфтене – но пък и криеше в себе си нещо от старата си сила, щом човекът се подпираше на него и го крепеше то, а той – човекът – изправен пристъпяше по пътя си…
„Изтекоа, де’а… И тия тук що са, младите, и тие да не са, по убаво кее… Орел и рак и щука. Отдека се зема тая сила бе!“.
Не можех да му кажа откъде идат бесовете. А и той не очакваше отговор.
„Тогава имаше едни дзибри. Една къса кошуля и карабина… От се е борил? От го изядоа вошките насетне, наазе. Така дойде Бугария“ – усмихна се – „Па бе – още имам да пата. Нищо немам помощ. На мен що остаа? Да си зема едно въженце…“.
„Недей така!“ – прихванах по-силно лакътя му, а той продължи: „Така дойде. Тежко е. Тежко е, мом-ченце… Не за нас – и други…“ – така пристъпяхме – старецът, бастунчето, аз, един микрофон и болката.
„Нема хора бе. Нема помик. Шо като има. Нема шо да работат. Шо ке работат. Дъщеря имам – у Гърция, остров Тасос. От Сандански там ойде да работи. Толко ле нема България да им даде бъдеще на нашио народ. Колко хора ние имаме в чужбина? Нашио народ е в чужбина. И така е. И така ке е…
Тука е имало по сто и единайсе години хора. Ама хора! Знаеш кви? Ти, как си висок, още еднаж – един метър широк. С ония мустаки, ако те фате, ръката ке ти я скърши… Са…
Тежко е, бе! Имам телевизор, имам и радио, ама не мога да помна бе. Оти акъло ми не е тука“
Веднага попитах: „Къде е?“
„Акъло ми към другарката. Почина ми другарката!..“.
„Носиш я с тебе и не се разделяте“ – това отново съм аз, а той: „Носа я. Тука!“ – и ръката с бастунчето започна да потупва от лявата страна на гърдите.
И трите се сляха – ритъмът на сърцето, ръката и бастуна. Като живот. Като онова – дето снагата изправя и определя посоките…
Разделихме се. И понеже нямаше какво друго да му дам – подадох му двете си ръце. А той ги пое – и двете.
Има в центъра на село Карланово една пирамида. Като свещ. Казват, че с времето линеела. Но стои. И свети.
И ние стоим. Светим ли?
By Dreamsdestroyer
