„Дядото“ – така го наричат. „Дядко Златко“ – благо се самоиронизира той. Първото е заради уважението, а самоиронията му – защото това е той. А неговите истории за видяно и живяно са безброй. Усмивката му разказва най-важната. И чайникът в ръката, който съпровожда усмивката.