Беше в Огняново… Скитам по улиците… и чакам Моята среща. И тя винаги идва. И остава. Тази е една от тях. Когато за първи път видях храма в него, извисяващ се гордо над пътя, по който идвах от Гърмен – хей така, просто реших и го направих, извървях пеша 5-те километра между двете села, срещнах една буря, една изоставена къща ме подслони, а после хлопаше с кости – за да ме прогони… или – по вероятно – за да ме провери… (но това е друга история); когато видях храма, не се впечатлих от ръста му, а от огромната бетонна стена, която го подпираше, за да не се свлече в ниското. И си помислих с тъга – „В това село с бетон подпират вярата…”, но историята не е за това…
На една уличка, на припек и в прахоляха, възрастна жена плетеше чорап. Унесено, потънала в своите мисли, но – така ми изглеждаше – невероятно сръчно и безпогрешно. Когато приближих и поздравих – винаги го правя там, където това не звучи странно, все още – тя ме погледна и отговори на поздрава ми с усмивка. Невероятно красива усмивка. Доверчива и канеща за доверие. Нямам представа на колко години беше. Не мисля, че много над 60-те. Но беше стара. Имаше старо лице. Слънцето не би могло да освети дълбините на бръчките, които извайваха това лице. Същото това слънце, което го беше жулило безмилостно на полето, беше го рязало и прекроявало. Същото това слънце, което, обаче, не бе заслепило тези очи – живи, много живи и ясни очи. Разговорихме се. Когато попиташ някого, независимо в града или на село, той най-напред казва на „журналиста” това, което очаква че журналистът очаква да чуе (много идиоти грешат и си мислят, че това, именно това „стоделено” е мисленото от „хората”… но това е друга история). Аз не бързам. Чакам. Изслушвам. И милвам тихо е ненатрапливо – с думи и поглед, чакам човекът да ме поведе към себе си, да ми позволи да го прегърна. Говорихме си дълго… За къщата, децата, нивите, радостите и скърбите… Не се сдържах и я попитах – „Защо плетеш на пътя, в прахоляка, сгърбена на това столче, имаш прекрасна къща и градина?” – „Защото сине, на пътя усещам как света покрай мен върви и аз вървя с него”, бе отговорът, но и за него не е нашата история. Тя е пред финала си… Защото, тръгвайки си, и вече „през рамо”, след пожеланието за усмихнат ден, подхвърлих „Е – и управията все някога ще дойде”. И чух, и няма да забравя, един еклив и енергичен глас – „Оправията, сине, е те като тоя чорап и плетенето, дето го плета – оправията идва, като се върна на сбърканото и го поправа”.
Това е историята. Цялата. И всичко важно за историята и историите ни. Нашата и нашите…